За произхода на кактусите и исторически бележки
В късното средновековие хората започнали все по-често да проявяват интерес към необичайните растения от новооткритите по това време земи. Първите опунции, мелокактуси и цереи били пренесени в Европа от Христофор Колумб. По-късно многобройните последователи на великия мореплавател донасяли от пътуванията си наред с други неща и непознати дотогава растения.
Макар, че за отглеждането им не се знаело почти нищо, тези странни растения будели учудване в дворовете на владетелите, както и във вече оформяните ботанически градини. От литературата е известно, че в началото на 16-ти век в ботаническите сбирки на Европа вече имало кактуси ( Opuntia и Mеlocactus ) и столетници.
Кактусите в специалната ботаническа литература
В тогавашните „книги за билки“ кактусите се споменават съвсем бегло. За пръв път през 1576 година ботаникът Матиас Лобел пише за един така наречен “ пъпешо трън „, известен днес като Mеlocactus. През 1698 година ботаникът Херман прави първата характеристика на рода Cereus. Една година преди смъртта си през 1703 г. Шарл Плюмие се занимава с Pereskia. Той пръв използва научното наименование Opuntia, което се среща след това у Жозеф Питон дьо Турнфор. В началото на 17-ти век става известно родовото наименование Mеlocactus. В своята книга за билките от 1737 г. Якоб Теодор Табернемонтан описва много подробно Opuntia, Mеlocactus и други. Великият шведски ботаник Карл фон Линей обединява през 1737 г. всичките известни до тогава 24 вида кактуси род Cactus.
В средата на 18-ти век Филип Милър отглежда голям брой кактуси в ботаническата градина в Челси. По същото време Харди Хоуърт култивира една от най-големите английски частни сбирки. След 1800 година в Германия принц Йозеф фон Залм-Райфершайд-Дик се занимава предимно с кактуси и други сукуленти. Д-р Луис Пфайфер, лекар и известен колекционер на кактуси от Касел, издава през 1837 г. първия преглед на познатите по онова време кактуси. През 1850 г. излиза един обширен труд на принц Йозеф фон Залм-Райфершайд-Дик. Карл Фридрих Фьорстер създава през 1846 г. своя известен “ Наръчник по кактуси „.
Интересът към кактусите расте, расте и броят на любителите на кактуси и други сукулентни растения. Появяват се безброй сбирки и специализирани градини и само въпрос на време било любителите на кактуси да се обединят някъде в съюз. През 1892 г. се случва и това – д-р Карл Мориц Шуман основава в Берлин Германското дружество за кактуси.
Кактусите като обект за колекциониране
Много често кактусите били на първо място в списъка от желания на мореплавателите. Вилхем Барон фон Карвински открива по време на екскурзиите си в северните части на Мексико три екземпляра от търсения днес Ariocarpus kotschoubeyanus. Ботаническата градина в Петербург получила един от тези екземпляри, вторият бил подарен от Барон на принц Коубей, под чието име е известно растението, а третият бил продаден през 1832 година за невероятната цена от 1000 франка. Тогава тази сума била равностойна на златно кюлче със същото тегло. Понастоящем любителите все още плащат невероятно големи суми за редки или новооткрити кактуси.
Наркотични средства
За да надникнем малко по-навътре в историята, нека върнем времето далеч назад и да погледнем към Южна Америка или към Мексико. Там от хилядолетия кактусите заемали извънредно важно място в бита на индианците. Вярата на тогавашните хора, свързана с митологичния начин на мислене, днес извежда много неща от тъмнината и ги тълкува в светлината на разбирането. Предадени са ужасните човешки жертви върху огромните кълба на кактусите феро или ехино със страшни шипове. Спомняме си и за ритуалните празници в селските общности, при които важна роля играел наркотикът пейоте. По специални поводи дребния кактус бил поглъщан в прясно или изсушено състояние. Най-известен от многобройните, съдържащи се в това растение алкалоиди, е мескалинът близко сроден с наркотика ЛСД. По-късно стават известни редица други сукулентни растения с халюциногенни съставни части. За изчерпателност тук трябва да се противопоставим на мечтата на някои любители на кактуси: халюциногенните вещества се развиват само под силното мексиканско слънце, докато у нас действието им е незабележимо.
