Самота

Самота

Самота

Отпи и остави чашата.
Празна!
Обърна я, да си гледа на кафе.
И днес, пак си го пи сам. Откак се върна, няма ни с кого да го пийне, ни с кого приказка да си каже.
Преди години се запиля по света, дано работа наме-ри, дано прокопса, че тук надежда не виждаше. Години-те се изнизаха и там – ни с работа сколаса, ни прокопса и се върна. Обикаляше града, някога голям, някога мно-голюден, сега опустял, сега безлюден.
Ни приятел видя, ни познат срещна.
И те заминали!
Едни по тоя свят, да търсят работа, други на оня свят, та си пиеше кафето и си говореше сам.
Чу по радиото зад гърба си, че в неделя е голям праз-ник и се сети, че в едно село, на тоя ден има сбор. Идват от къде ли не и кой ли не, да се видят, да се уважат, да се зачетат, та реши да прескочи, да види и село, и сбор, и приятели.
Някога често ходеше там. Голямо село, хубаво село, пълно село! Вечер, кога от къра се връщат и хора, и ка-руци, и стада, и викове, и блеене, и мучане, и поспират, че тясно става.
Отдавна не беше ходил, та тръгна.
Пристигна. Отмина мегдана. Нямаше никой и пое към уличката, де живееше приятел. Някога му беше направила силно впечатление. Китни къщи, белосани зидове на оградите, надвиснали асми, провиснали гроз-дове.
Изобилие! Да се ненагледаш!
Вървеше бавно, но дали не сбърка улицата?
Изкривени, пропаднали, олющени и къщи, и дувари.
И бурени!
Ни отпред, ни отстрани, някаква жива твар!
Пусто!
По средата, пред зид, с провиснала врата, на дъска положена на два камъка, седят стара жена и котка до нея.
Приближи и жената се надигна. Прегърбена, на бас-тунче подпряна. В другата ръка – кутия с бонбони.
Протегна я.
Спря. Вежливо я поздрави с празника.
Взе, благодари и отново честити.
Жената се обърна – сянка, в черно забрадена, с очи, в които вече нямаше и сълзи, остави кутията на дъската, открехна провисналата, прогнила врата на зида и с прекъсване изрече:
– Влез, сине! Влез! И при мен да дойде някой! Влез да види дворът човек!

Неделя е!
Празник е!
Две и тринайсета е!
Дворът видя човек!

Още новини