Линч

Да ти го разправя, ама то не е ни за разправяне, ни знам дали ще мога. Знам само, че не се забравя, но щом искаш, поне допълни чашата.

И то се случи там, на ръба на Джендема.
Не бях ходил от две седмици.
Обадиха, че имало проблеми при строежа на хижата. Тоя път да ме посрещнат, долу слязоха само три момче-та, но ни им се говори, ни в очите ме поглеждат. Кат се изкачихме горе, вече не се съмнявах, че нещо е станало. Никой не слезе от строежа, не се и обърнаха да ме пог-леднат, а друг път скачаха всички.
Момчетата с мен спряха, оставиха ми багажа пред къщето на горското и се отдалечиха, без дума да кажат.
От вътре излезе Чичето – пазач към горското, към шейсетте, дребен, кльощав, слабоват. Живее сам, в стая с два нара за легла, две дъски на едната стена за лавици и една дупка в другата стена, за огнище.
През деня, с торба през рамото и брадва на кръста, потъваше из дебрите на Джендема. Пътека не търси. Обикаля скали, чукари, поляни и се прибира с торба, пълна с билки! И какъв чай правеше!
Ни да се наситиш да пиеш, ни да забравиш що си пил!
И раздаваше!
Та не знам как се случи, но станахме приятели.
Посрещна ме, стиснахме лапи, приседнахме, но нещо не му се говори, та не изтраях и питам:
– Чиче, какво е станало? Нещо не е в ред!
Помълча, помълча, па изрече:
– Стана тя една, ама не е за разправяне.
Замълча за малко, изгледа ме и вика:
– Тая вечер, не ходи при момчетата! Остани тук!

– Чиче, я изплюй камъчето!
– Нали ти рекох, че не е за разправяне.
Дръпна глътка от чая, пак ме изгледа и добави:
– Не е за разправяне, ама ти трябва да знаеш.
И заразправя….
Сутрин на равното, пред къщето, строявали момчета-та. Стотина души. Рота трудоваци. Турчета от Делиор-мана. Тия, де ти разправях, че не могат ни да четат, ни да пишат, та им пишех писмата до изгорите, до майки-те.
Старшината ги строил! Тръгнал покрай редицата, крещи, заплашва, ругае, ту един, ту друг, ту всички!
Снощи двама закъснели за проверката. Прескочили до долу, в селото, за цигари. Обикаля, крещи! Хванал един за яката, измъкнал го от редицата и го зашлевил!
Момчето ни мърда, ни продумва!
Оня пак блъска и крещи, крещи и блъска!
И изпсувал!
Турчин! На майка!
И тогава станало, какво станало!
Редицата се извила и го обградила!
Хванали го, извили му ръцете, смъкнали му гащите и го понесли към оградата, с телената мрежа, опъната на забити в земята, подострени дървени колове и до най – близкия кол, го надигнали да го нанижат!
Един скелет, в пречерняла кожа, с брадва в ръката, скочил и се изправил пред момчетата!
Пред него, около него – стотина души!
Мълчаливи! Страшни!
И двама офицери!
Пребледнели, онемели, смразени!
За оръжието си, не се сетили!
И скелетът издумал:
– Момчета, опомнете се, спрете!

И миг ли, два ли, минута ли, две ли, и нещо в мун-дир, без гащи, с оголен задник, пльоснало на земята, скочило и побягнало, жалко, ужасено!
След два часа, стотината пак са строени!
Мълчалив, наелектризиран строй!
Скъсани пагони и премълчаване на случая!

Привечер не изтраях и прескочих до бараката.
Мълчат!
Познавах Юснито. Колко писма му изписах, колко неща ми разправяше за Фатмето, как чакаше да си оти-де, да се вземат, с каква нежност ми разказваше за майка си, за аннето! Сама го отгледала, баба рано си отишъл.
Излязох отвън и припалих. Застана до мен.
Помълчахме, помълчахме, па запитах:
– Къде ти беше акъла, Юсни?
Изгледа ме и на пресекулки изричаше:
– То някой път акъл не трябва. Да ме блъска, да ме удря, но да ме псува, на анне !
Едно хлапе, още без брада, още с мъх, изхлипа:
– Аз, един анне имам!
Изтри с ръкава очите си, замълчахме и влязохме вът-ре, в опушената, дървената барака, дето ѝ се не вижда края, и приседнахме до варела – кюмбе, и записах, пис-мо след писмо – и до майки, и до изгори.
Колко е хубаво тук, колко са добри хората, колко малко остава, колко скоро ще си отидат…
Аз пишех, огънят във варела пращеше, над него, в тенджерата, водата с билките кипеше, Чичето наливаше, канче след канче и се носеше мирис…
Не, не мирис!
Ухаеше!
И на билки, и на мъка и на нежност!
И на мъжко достойнство!.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Back to top button