Морфологични особености на кактусите

Морфологични особености на кактусите

Морфологични особености на кактуситеКактусите и другите сукулентни растения се приспособяват изключително добре. Това характерно свойство за приспособяване към необичайни условия намира израз и в анатомията на кактусите.

Растителна тъкан

Епидермата, обвивката на тялото е покрита с дебела кутикула, съставена от восъкоподобна субстанция кутин.

Епидермата постоянно се нагажда към растежа на растението и може да се разкъса само в редки случаи- когато след продължителна суша дъждът предизвика бързо покачване на водите. При някои видове кактуси клетката на епидермиса обвива друза от оксалатнокисел варовик. Но ако клетките на епидермата не съдържа калциев оксалат, кристалите се намират в кората на разположените под нея клетки. С някои изключения кристалните клетки са разположени в повече или по-малко равномерни групи.

Като родово специфичен белег се смята подреждането на кристалните клетки връзката им със слузните клетки. В сравнение с броя на пукнатините отвори при нормалните растения броя им при сукулентните кактуси по-голям. Въпреки това той е по-малък от пукнатините по листата на широколистните дървета. Обикновено пукнатинните отвори са разположени в дълбочина което допълнително ограничава изпаряването на вода. Пукнатинните отвори са разположени перпендикулярно или успоредно на надлъжната ос на издънката, но са известни и съвсем неравномерни положения. Разположението на пукнатинните отвори в рамките на отделните родове има таксономично значение. При някои видове кактуси кутикулата на епидермиса е покрита с допълнителен белезникав или сив восъчен слой. 

При изграждането на този восъчен слой е възможно върху епидермата да се появи дъговиден рисунък. Под гореописания епидермис се намира коленхимен пласт, съставен от няколко клетъчни слоя защитна тъкан от живи клетки, чиито стени са с различна дебелина. Този пласт понякога е прекъснат от дихателните кухини разположени също под пукнатинните отвори. Под коленхимния слой се намира дебелата прозивеждаща хлорофила кора която почти винаги е изградена от кълбовидни клетки от основна тъкан. Клетките на безцветната основна тъкан са изпълнени с белезникава слуз.

В тъканта на растителното стъбло клетките запазват сравнително дълго време годността си да се делят. Така чрез деленето те в значителна степен допринасят за нарастването на ширина. Това обяснява и лесното развиване на корени при много кактусови резници. Характерната способност за клетъчно разделяне подпомага сравнително лесното присаждане на множество кактуси един върху друг, ако това е целесъобразно.
Някои мамиларии имат тръбички за млечен сок, които играят важна роля при систематичното определяне на групи. Тези тръбички съдържат гъст млечкав сок, който изтича дори при леко нараняване на растението и след като се втвърди, става постепенно жълтеникаво. Химическият анализ показва че този млечкав сок е смес от каучукоподобни вещества и смоли. Тръбичките с млечкав сок преминават поотделно през вътрешността на растението и се сближават към повърхността. Помежду си те са свързани мрежовидно с основната тъкан и се простират до най-външните слоеве на кората, дори в кореновата тъкан.
Както всички останали растения и кактусите имат определен проводящи снопчета. В младите издънки те са разположени кръгообразно като понякога остават разделени от ясни сърцевидни лъчи в продължение на много години. Впрочем необходими са няколко години, докато разделените проводящи снопчета се свържат в затворен пръстен посредством интерфасцикуларни новообразувани проводящи снопчета. Освен този пръстен от проводящи снопчета някои видове имат допълнителни повече или по-малко изолирани проводящи снопчета по кората или сърцевината.
Известно е че кактусите съдържат основно вода. Ето защо ни се струва доста необичайно, че някои видове предлагат много устойчив дървесен материал. Това вторично дърво се състои от същите елементи, както първичните дървесни части, широко познати под понятието “ дърво „. Добиваният от известните дървовидни видове Cereus дървесен материал е не само доста устойчив но и много твърд. Той се използува за строителство и за направата на мебели.
Епидермата, която поради постоянното деление дълго време запазва способността си да нараства, се заменя по-късно от вторична тъкан-перидерма. Тази перидерма възниква в лежащия под епдермата слой-хиподерма или основна тъкан. Стъбловидните кактуси имат особено здрав строеж и са устойчиви на огъване. При видовете, които нямат здраво и стабилно дървесно тяло, стабилността се осигурява от високото вътрешно напрежение, тургора, на слузестите клетки на основната тъкан, както и от силно удебелената за тази цел епидерма. Характерното оребряване също допринася в значителна степен за стабилността и устойчивостта на огъване на кактусите.
Цвят
Докато за някои хора впечатляваща е причудливата форма на кактусите, други са очаровани от прекрасните им цветове, които силно се различават по големина, форма и цвят. Срещат се бели, тъмночервени, оранжеви, жълти, виолетови и дори сини цветове, както и изобилие от нюанси на тези цветове.
Обикновено цветовете на кактусите са без стъбла и стоят върху плодник, обвит чашковидно от перикарпел, пазвена тъкан. Перикарпелът може да има бодливи ареоли, листа, мъх и люспи. При някои кактуси пазвената чашка, която обвива плодника, е удължена като тръбичка, рецептакулум, който може да бъде покрит с люспи или бодливи ареоли. Колкото по-развит е даденият вид, толкова повече намалява способноста на рецептакулума да пониква. По вътрешната стена рецептакулума намираме множество прашни листчета. При видовете Lobivia под влияние на рецептакулума в основата на прашните листчета по външния кръг на листчето може да се образува химен, гърлен венец. Нектарната камера съдържа подобна на мед субстанция.
Освен общоизвестния радиален строеж на кактусовия цвят известни са и така наречените цигоморфни, тоест двустранно симетрични цветове. Те се срещат при родовете кактуси, наричани още птицецветни, тъй като в естествените им местонаходища цветовете се опрашват от колибри. Към тези родове се числят Matucana, Aporocactus, Cochеmiеa, Clеistocactus, Loxanthocactus и др.
Цветовете на кактусите обикновено се появяват по ареолите, но при някои високоразвити родове те излизат над ареолите вследствие на започващо серийно разцепване на вегетационния конус от браздовидно удължените вдлъбнатини. При пълно разцепване на вегетационния конус цветовете на кактусите излизат от намиращите се между брадавиците аксили.
Някои родове кактуси се характеризират с образуването на така наречените цефалии. Това са определени зони на цъфтене, които се разпознават по концентрираното натрупване на четинки и мъх, образуващи се по растенията, когато достигнат възрастта за цъфтене. Цефалии се срещат при родовете Mеlocactus, Discocactus, Buiningia, Еspostoa, Vatricania.
Бодливост
Безспорно един от най-атрактивните и същевременно характерен отличителен белег на кактусите са очарователните им понякога бодли. Общо взето се говори за „ кактусови бодли „, но те са всъщност деформирани листа и е ботаническо правило да се наричат “ тръни „.
Хабитусът на кактусите е почти несравним с този на познатите ни листни растения. Тялото им е гърбаво, на ребра, с брадавици, ъгловато и т.н. Освен това кактусите нямат листа. Но се срещат и растения, като рода Pеrеskia, които образуват клони и листа и едновременно с това имат типични кактусови цветове. Тези богато разклонени храсти със закръглени, слабо суколентни издънки имат абсолютно нормални листа, както дърветата. Но в листните пазви на видовете Pеrеskia има малки трънливи възглавнички с леко пречупени, неравномерно дълги бодли. Тези бодливи възглавнички се наричат ареоли. Ареолите са не само характерен белег, те представляват особено важно съединително звено в семейството на кактусите. Тъй като ареолите в тази форма не се срещат при никое друго семейство, може да се предполага, че Pеrеskiaвероятно е най-старият род кактуси.
Почти всеки кактус има различни бодли. Централните бодли обикновено са разположени в средата на ареолата, насочени са нагоре или надолу, но също така и почти водоравно. Крайните бодли са разположени, както показва името, по ръба на ареолата и са или плътно прилепнали към тялото на растението, или малко разперени. Обикновено крайните и централните бодли са много различни по форма и вид. В зависимост от вида и местоположението крайните бодли биват плътно прилепнали, разперени или гъвкави, много еластични. Централните бодли също са невероятно разнообразни-не само много дълги или много къси, те може да бъдат предпазно здрави или лесно огъваеми, със или без кукички накрая. По цвят бодлите също са многообразни, срещат се най- различни нюанси от черни до сиви, червени до розови, или жълти до оранжеви.
Причудливата форма и оцветвянето на централните бодли са възхитителни, но от друга страна трябва да признаем, че те служат за отбрана – задача, която решават безспорно съвършено. По-тънките, често много гъсти и светли, крайни бодилчета са разположени на различно разстояние около ареолите и обикновено предпазват растението от прекалено силното слънчево облъчване. Някои кактуси използуват бодлите с кукички за постигане на целта си – лесно отчупващите се издънки (напр. на Mammilaria prolifea) се закачат за козината на минаващите покрай тях животни, които след това ги изгубват някъде. След като се вкоренят, кръговратът започва отново.
Много неприятни са дългите като кинжал шипове на някои силно въоръжени кактуси, както и дребните глохиди, които се срещат само при подсемейство опунциоидее. Тези глохиди са мънички бодли, които лесно се забиват в кожата с кукичките си и може да останат там. Когато са многобройни – хиляди, те изглеждат като меки възглавнички (напр. Opuntia microdasys var. rufida. Понякога измамата е много болезнена. Особено изтънчени са бодлите на Opuntia tinicata (по рано наричана Cylindropuntia tunicata) – всеки бодил е обвит с кожеста обвивка, снабдена с многобройни кукички, извънредно лесно закачащи се. С тях винаги трябва да се внимава.
Някои кактуси също развиват листа
Друга особeност e врeмeнното образуванe на листа при някои видове кактуси от подсемейство Opuntioideae, както например Maihuenia poeppigii, Opunia vestita, Opunia subuata (порано Austrocylindropuntia). Месестите листа се задържат няколко седмици, след което изсъхват и падат.
Корени
Някои кактуси с характерни вретеновидни корени, способни да задържат влагата, издържат доста продължителни периоди на суша. Такива са представителите на родовете Lophophora, Sulcorebutia, Ariocarpus, Neochilenia и други. Но повечето кактуси имат плоска коренова система, разположена непосредствено под повърхността на земята, която бързо поема и най-слабите валежи. Гениално качество!
Разширяване и свиване
Кактусите са развили и друга характерна способност, чрез която оцеляват в аридйните райони. Ребрата на много кактуси се разширяват, за да поема обилно вода,  и отново се свиват, когато запасите намаляват. Въпреки това общият хабитус на растението се запазва до голяма степен. Това невероятно устройство се утвърждавало многократно с процеса на еволюционното развитие. Подчертано изразено е образуването на ламели или ребра при Еchinofossulocacus. При някои от тези видове и възрастни растения може да се видят повече от сто тънки ребра, които се приспособяват към сушата или валежите. Кактусът реагира на количествата вода, които му се предлагат в момента, като се разтягат и свиват подобно на акордеон.
При продължителна суша сравнително тънките, подобни на пластинки ребра намаляват разстоянието помежду си, тъй като растението постепенно изразходва известно количество от водните си запас. Едновременно с това повърхността на растението и съответно изпарителната площ намалява значително. Освен това бодлите също се свиват над кактуса и покриват по-добре растителното тяло, тъй като този ефект на свиване не им оставя друга възможност. По този начин тялото на кактуса се защитава допълнително от слънчевите лъчи.

Още новини